Харун ал-Путин
Но не за имигрантите става въпрос;
По-важното е, че Путин пътува без охрана! Точно като Харун ал-Рашид, всемогъщият владетел, който от време на време се преобличал в дрипи и отивал инкогнито, за да огледа отблизо владенията си и да общува с обикновените хора, да чуе оплакванията им и да разбере нуждите им.
Тоест, да дадеш милостиня на слепец (и леко да го шамаросаш по бузата), и да се възхитиш на красотата и интелигентността на дъщерята на говедаря (и да се ожениш за нея), и да платиш на беден рибар сто динара за улова му, независимо какъв е бил този улов – и изобщо да раздаваш правосъдие тайно, заобикаляйки и коригирайки, така да се каже, законовата процедура (а това вече е подобно на руската действителност).
Всъщност, разбира се, и двамата са лъжци.
Харун ал-Рашид, който убил собствения си брат (и дори баща си), за да се възкачи на трона, естествено е разбирал колко уязвим е животът му и колко опасно е, като владетел, да се скита из Багдад и да наднича в кервансараите. Но поне Харун не е бил показван по телевизията всеки ден; многобройните му критици биха могли да го разпознаят единствено въз основа на профила му върху монети.
Путин е в особено лошо положение в това отношение – всички го познават, така че инкогнито разходки са изключени. Може и да не го убият, но със сигурност ще изплашат стария тиранин. (Като съветския виц за Брежнев, където човекът, опитал се да убие генералния секретар с пистолет, е попитан защо е пропуснал, а той отговаря, че хората около него са му попречили: грабнали са му пистолета, защото самите те са искали да застрелят Брежнев.)
Обаче, по някаква причина владетелят има нужда да създаде легенда за себе си, сякаш ходи тук, сред нас, слуша нашите стремежи и съчувства на нашите неволи.
Любимата легенда за тирани!
Но искам да кажа, че Харун ал-Рашид, като архетипен тиранин, ходещ неразпознат сред поданиците си, е донякъде остарял. Сега имаме по-нов, по-модерен архетип: Ерис Таргариен, Лудият крал от книгите „Песен за огън и лед“ на Джордж Р. Р. Мартин (или от поредицата „Игра на тронове“).
Същият този Ерис Таргариен, придружен от единствения си верен бодигард, Бористан Селми, обичал да се разхожда из града, да се мотае по кръчмите и да забавлява посетителите с песни. Той също така обичал да дава подаръци на всеки, когото срещнал.
Той също така назначил приятелите си на всички най-високи държавни позиции.
Той също така назначил синовете на приятелите си на всички второстепенни държавни длъжности. Например, той назначил Джейми Ланистър, сина на приятеля си Тайвин, за капитан на гвардията си. Същият този Джейми, син на любимия му приятел, убил Лудия крал, като забил меча си в гърба му.
Отначало Лудият крал много обичал огъня и започнал да подлага всичките си врагове на огнени репресии – тоест, изгарял ги. След това, когато враговете му свършили, Лудият крал започнал да си ги измисля. А когато му свършили въображаемите врагове, Лудият крал разширил огнените си репресии и към приятелите си, чиито синове въпреки това останали на служба у него.
Бившите приятели, разбира се, се разбунтували и обсадили столицата. Докато бившият му приятел Тайвин Ланистър разбивал портите на крепостта, Лудият крал крачел из тронната зала, викайки: „Изгорете ги всички!“ – и наистина, притежавайки техническата възможност да го направи. Тогава Джейми Ланистър забил меча си в гърба му, едновременно помагайки на баща си, нарушавайки клетвата му за вярност и спасявайки целия свят.
Ах, колко е приятно да си го помислиш! Колко е приятно да си представиш някой по-млад Патрушев или по-млад Мантуров да забива меч (или каквото и да имат сега вместо мечове?) в гърба на тиранин, който крещи: „Изгорете ги всичките!“ – или нещо безкрайно пламенно за половци, печенеги, единен народ, денацификация и демилитаризация.
Глупаво е да си го мислиш. Нали? Глупаво и безнадеждно. Но е хубаво!