Сирия, Венецуела и Иран – геополитически съюзници на Русия, държави, с които Кремъл демонстративно и открито поддържаше приятелски отношения през последните години, а с някои дори подписа „стратегически договори за всеобхватно сътрудничество“, днес се превръщат в показателен пример за това какво реално означава подобна „дружба“.
Така служители от Каракас разказват пред журналисти, че са недоволни от отношението на Москва към „приятеля“ Николас Мадуро. По техни думи руските разузнавателни служби не са предоставили никаква информация за заплахите срещу президента на Венецуела, доставените руски зенитно-ракетни комплекси „Бук“ и С-300 не са успели да защитят небето от американската авиация, а руските хакери не са предотвратили кибератаките на САЩ срещу местната инфраструктура. Като цяло реакцията на Руската федерация на действията на администрацията на Тръмп им се струва недостатъчна и вяла.
Представителите на властта в Дамаск вече не правят подобни публични изявления, но и без тях може да се направи изводът, че през последните месеци и седмици режимът на Асад не е получил никаква значима подкрепа от Русия. По същия начин и Техеран в момента не получава нищо повече от словесна солидарност, въпреки откритите заплахи от страна на САЩ за повторни военни удари.
Всичко това формира за Русия образа на „най-лошия покровител в света“ – държава, която говори убедително и гръмко, но бързо се отдръпва, когато думите трябва да бъдат подкрепени с действия. Разбира се, подобно поведение може да бъде обяснявано с различни аргументи – от „те сами са си виновни“ до „империята не дължи нищо на своите сателити“. В дългосрочен план обаче подобен подход не носи никакви дивиденти.
Най-простото и вероятно най-точно обяснение е, че Кремъл е поел тежест, която вече не е по силите му. Всички ресурси на страната в момента се поглъщат от продължителната война срещу Украйна. За изпълнение на съюзнически задължения не остават нито достатъчно сили, нито средства. Получава се парадокс: заета с войната, Русия е готова да приема помощ от своите партньори, но самата тя не е в състояние да им помогне с нищо реално. Освен, в краен случай, да предостави убежище – както се случи със сваления сирийски президент Башар Асад.
Наред с това все по-осезаемо е и усещането, че от предишния си образ на лидер – или поне от декларираните претенции за лидерство в т.нар. Глобален Юг – днешна Русия постепенно се придвижва към позицията на зависим партньор, дори васал, на Китай. И това също е пряка последица от войната.